Бягство от смъртта

123
0
Свидетелство за Божията слава.
Свидетелството на Кристин:
Отне ни два часа, за да изминем 20 мили, защото пътят беше осеян с мъртви тела… Тръгнах от град Гома, Заир, с група работници от Американската медицинска помощ, които дойдоха призовани от нуждата поради притока на бежанци от Руанда, поради войната, през 1994 г. Това беше първият ни ден, в който влязохме на територията на Руанда отново и изглеждаше, че никой от нас не е подготвен за тия гледки…. Някъде на пътя бебе плачеше до мъртвата си майка. След третия разклон хиляди уморени бежанци пресичаха границата на Руанда откъм Заир, където се чуваха гърмежи от тежка артилерия, в последната битка от 1994 г. За хората, избягали в Заир, многото мили, които трябваше да извървят, липсата на храна, вода и подслон, холерата и много други болести, опустошаваха масите бежанци, избягали преди време от от домовете си. Под евкалиптовите дървета мнозина лежаха на земята. Полумъртвите биваха пренасяни до корпуса, където трябваше да чакат смъртта!
Това бяха сънародниците ми, човешки същества като мен! Виждайки, че умират като трева, това ме накара да се замисля какво ще стане с душите им след смъртта. Много хора никога не са виждали такива гледки! Иска ми се да опиша сцените, така че всеки да може да си ги представи, но думите ми са недостатъчни. Изоставени и изгубени деца плачеха, отчаянието беше на лицето на всички. Имаше ужас и гняв и накрая тишина. Екипът беше толкова шокиран! Някои от тях ругаеха „пътя на отчаянието“, други изричаха „по дяволите“ … В тази нощ от моето завръщане в Руанда, не можах да заспя. Вместо това, всяка сцена от случилото се в моята страна, Руанда и семейството ми, идваше в ума ми. Чувала съм за войни, бях учила и чела за тях, но през целия си живот никога не съм мислела, че ще преживея война. Колко зле бях!
През 1990 г. в Руанда избухна война и много хора загубиха живота си по време на тази война. Ден след ден ситуацията се влошава. Много пъти щях да се окажа на място, където не чувах нищо друго освен звука на стрелба и бомбардировка. Бях на места, където много хора бяха убити, но не убиха мен. ЗАЩО? Бях ли героиня? През тези тежки времена щях да правя многобройни обети пред Бога: „Само Ти можеш да ме защитиш сега, а аз ще Те хваля винаги“. Но когато, скоро след това се оказвах в безопасност, нарушавах обещанията си и някак убеждавах себе си, че аз съм герой, че съм съумяла да се опазя сама. Вярвах, че има един Бог, но никога не се обръщах към Него, освен когато бях в беда. Каква егоистична връзка! Звучи ли ви познато ?! И така, 5 април 1994 г…. В продължение на три години страната ми е бе във война и това бе най-лошото, което някога съм преживявала. Следобедът на 5 април бе странен, не приличаше на нищо познато досега. Небето имаше червен оттенък и атмосферата беше потискаща, нещо щеше да се случи, но какво…Последната битка бе започнала…
Ето как започна всичко:
Бе 1990 г. …Бях на посещение у сестра ми Франсоаз, в столицата Кигали; тя бе омъжена от една година. За мен беше вълнуващо да ги посетя и да видя бебето й за първи път. Този следобед усещах ли аз, че това е пръв и последен път, когато ще държа това сладко бебе!? Знаех ли аз, че ми беше последното време да видя Франсоаз? Франсоаз беше по-възрастна от мен от две години. С нея никога не чувствах липсата на родителите ни, въпреки че бяхме сираци от години. Този следобед прекарахме няколко часа разговор, но преди да дойде вечерта, реших да не оставам през нощта. Чувствах се тласкана от нещо вътре в мен, да отида в провинцията, където живееха баба и дядо. Сестра ми и съпругът й не можеха да разберат защо реших това толкова бързо. Не бяха съгласни, но накрая обещах да се върна отново. Бях ли наистина аз, която взе това решение?
Беше прекрасно, когато стигнах до къщата на баба, но само след миг се стовари трагедията. Докато слушахме вечерните новини, чухме, че самолетът на президента на Руанда е бил отвлечен и свален. Президентът бе убит, с някои членове на конгреса. Веднага разбрах, че смъртта на президента ще бъде последвана от клане, защото от началото тази война бе между двете племена, Хутус (много от които бяха с президента), и Тутсис, които бяха от бунтовниците, като постоянно нарастваше неописуема омраза. След това последва ужаса: убийства, в които повече от 800 000 души загубиха живота си в период от три месеца. Първата ми мисъл бе за Франсоаз, съпруга й Виви и малката Синди. Те живееха в столицата, където пътищата бяха незабавно затворени и където най- напред станаха нечувани убийства. По-късно дойде доклад, че малко след инцидента с президента, Франсоаз и семейството й са измъчвани и убити. Ако не бях отишла при баба, сигурно също щях да бъда убита! До този момент помня този факт.
Много хора бяха убити в масови убийства, които ставаха пред очите на всички. Спомням си онези дни, когато къщи и църкви бяха изгорени с хиляди хора вътре. В онези дни, когато децата, чиито родители бяха избити, прекарваха дни и нощи, в енорийското гробище, без никаква грижа, оставени там. В онези дни, преди някой да бъде убит, му даваха само два избора: или да копае гроба си, преди да бъде убит или да бъде убит и никога да не бъде погребан. Спомням си онези дни, когато загубих много от членовете на семейството си и най-добрите си приятели … Спомням си онези дни, когато грехът се увеличи извънредно, но какъв страхотен Бог имаме! “ КЪДЕТО ГРЕХЪТ СЕ УВЕЛИЧАВА, БЛАГОДАТТА СЕ УМНОЖАВА!
С ТРУДНОСТИ и сълзи излязох от тази война непокътната. Избягахме в съседната страна – Заир, където се срещнах с американски помощници и започнах живота си като бежанка. Да, погледнах назад и реших да не се връщам в Руанда. Тази страна е страната на ужаса, кошмарите и лошите спомени. Бях сигурна, че ще се примиря със Заир и ще живеят там в мир. Няколко дни по-късно обаче реших, че греша. БЕЗ ИСУС НИКОГА НИКОГА НЯМА ДА ИМАМ МИР.
Коя съм аз? Откъде идвам? Защо съм тук? Къде отивам? Докато пиша това, се сещам как се обърнах към майка си да попитам откъде съм дошла и кой ме е направил. Спомням си историята много добре! Бях на шест години и задавах този въпрос, който ме изгаряше отвътре. Нямах мир, докато не разговарях с майка ми, която ми каза, че тя и баща ми са ме създали. И все пак въпросът ми остана без отговор, защото се чудех как е станало. Този ден, когато разговарях с повече хора, научих, че родителите ми пък са създадени от моите баби и дядовци. Аз не бях доволна. Исках да знам, кой е този, който е в началото на всичко; който е създател на всичко. „Преди да Ме призоват те, Аз ще отговарям, И докато ще говорят те, Аз ще слушам..“ (Исаия 65:24)
А после мама ми чете от Библията и когато прочете още в началото: „В началото Бог създаде небесата и земята …“ Аз просто нямах повече въпроси! Бях толкова изумена от тази история, че всяка четена дума беше гравирана в паметта ми и стана реална. Да, имаше един Бог, който е преди всичко и Който е силен толкова, че Той създал земята и всичко, което е по нея! Бог, който създаде мен, родителите ми и моите баби и дядовци. Разбрах, че съм на тази земя с една цел: да изпълнява Неговата воля, да Му се покорява и да има интимна връзка с Него … и че един ден ще бъда с Него в небето. В онази възраст имах голям интерес към живото Слово на Бога. Но тъй като не знаех как да чета, зависех от майка ми, за да чуя отново това Слово на живота. За съжаление, тя не можеше да чете Библията толкова, колкото ми се искаше. Не беше възможно тя да ми прочете Библията по всяко време, когато исках. Освен това, тази книга, Святата Библия бе смятана от нея за толкова свято нещо в къщата, че не я докосваше как бъде. Когато завърших втори клас, аз сама четях вече Библията, като гледах да открадна всяко време, което ми бе свободно и да се скрия да чета. Мама виждаше всичко, но бе доволна, че чета Библията. Каква радост и надежда имах, докато четях книгата Откровение! Божието слово стана толкова реално. Вътре в мен аз откровено направих тази молитва: „Господарю, Бог на вселената, позволи ми да запиша името си в Книгата на живота.“
Следващите дни, аз почувствах Бог толкова реален, бях толкова малка, но имах връзка с Него. А мама ни караше да ходим в католическа църква всяка неделя. Както и да казваме заучените молитви преди лягане. Макар, че тези заучени молитви някак…не съответсватаха на отношенията, които изграждах с Бога.
После мама се разболя …и умря. Останах сираче на 12-годишна възраст! Видях Бог да се грижи за всичко, от което някога съм имала нужда. Моите братя и сестри се дипломираха и те също бяха благословени, никога не ни липсваше нищо, което едно руандско дете би получило от родителите си. Но заради обстановката, любовта ми към Бога охладня. Ходех на църква и задълбавах в заучените молитви, не наблягах на личната връзка с Бог…сякаш търсех спасение в точните думи на съставените католически молитви. Аз започнах да вярвам, че само като добър човек, спазвайки правилата, бих могла да вляза в небето, като пренебрегнах, че Спасението не е резултат от собствената ми работа. „Понеже чрез благодат сте спасени чрез вяра, а не от самите вас, това е дар от Бога“.
После станах лутеранка.
Град Гома-Заир: 29 октомври 1996 г.: Този ужасен ден бях толкова обезпокоена, изпращайки факсове на моя зет Стив, който беше в Денвър, Колорадо. Бях в кабинета на Лутеранската Световна Федерация, където бях секретарка в продължение на две години. Преди няколко години, когато американците напуснаха Гома, бях благословена с тази невероятна работа, с повишение. Но когат чух звука на бомбардировките, които приближават, предусетих края на живота си, взех телефона, набрах номера на Стив в Колоради и извиках:“ Стив, войната е ужасна, пристига и тук, навсякъде се чуват стрелба и бомбардировки!“
Руанда бе влязла във война със Заир за да върне със сила бежанците, избягали от територията й. Бяхме избягали заедно с вълната бежанци в Заир аз, брат ми Филберт и сестра ми Шантал. Какъв ужас за нас да ни върнат обратно в Руанда ! А Шантал я арестували погрешка и тя успяла да избяга от конвоя. Тръгнали да я издирват. Почнах да моля приятели да я спасят, да я скрият за една нощ поне, да не е при нас. Но каква изненада: никой не поиска да помогне, всички отказваха. Плачех : „Слушай, тя е всичко за мен, само те са ми останали , животът й е в опасност, искат да я убият“. Но никой не се погрижи, никой не помръдна даже. Днес се радвам, че намерих Исус, ТОЙ е истински приятел!
Взех сестра си, върнахме се обратно в апартамента, който бях наела. Наемодателят не искаше сестра ми да остава там. Той ми каза, „по-добре е тя да умре сама, отколкото всички да ни убият заради нея.“ И докато аз премислях какво да направя, къде да я скрия , един приятел, за който никога не съм мислила, че може да помогне, се появи и й предложи да се погрижи за нея. Вечерта дойде толкова бързо. Кръстосания огън между противниците стана много интензивен и много хора напуснаха домовете си и избягаха в планините. Гома стана пуст! Наемодателят ни изгони от апартамента, защото не искал проблеми с руандците. Бях готова да се покоря, но младият ми брат се опъна, защото наемодателят не искаше да ни върне парите, които платихме за три месеца наем. Най-накрая останахме, защото този човек не искаше да загуби тези пари.
И докато всички в този блок се криеха под леглата си поради многото стрелба, аз и Фил бяхме принудени от собственика да се изкачим най- горе и да стоим под покрива, където не само не можехме да дишаме от горещината, но и бяхме изложени на многото стрелба и бомбардировки. Останахме там цяла нощ, в жестоко страдание. Не можех да затворя очите си, вместо това духът ми започна да се рее. Бях избягала преди две години от войната в Руанда, аз сега отново бях в тая същата война и най-лошото беше, че бях в чужбина, а не на родна земя. През шума от тежката артилерия си спомних историята от Библията, за Йона. Подобно на него бях бягала от Господа, но къде може да се скрие човек от лицето Му?
Град Гома-Заир: 13 ноември 1996 г.: Войната свърши. Руанда завзе град Гома от Заир. В тази война много хора загубиха живота си. Нямах друг избор освен да се върна в моята страна, страната на лошите спомени. По пътя към границата минах през кабинета на Бежанския офис, тази огромна сграда, където имахме офиси, обслужващи бежанците! В продължение на две години бяхме работили усилено там, но всичко в тези офиси беше ограбено. Всичките файлове, цялата работа, разрушена – погледнах и осъзнах: “Каква загуба на време, не говори ли Божието Слово за богатства, които никога не могат да бъдат унищожени?”
Вървях …бях на границата между Руанда и Заир, същата граница, която бях прекосила няколко години по-рано! По време на престоя ми в Гома никога не съм мислила, никога не съм искала да се върна у дома. Това беше идея, която бях напълно погребала, без да зная какво ще се случи с мен! И когато нозете ми пресякоха границата и когато стъпих на територията на Руанда, почувствах необичайно усещане, вибрация, минаваща през цялото ми тяло, от върха на главата до краката ми. В сърцето ми се появи нова песен „Велик и могъщ е Бог, Той е Бог на възможното“. Никога не съм се питала, никога не съм се съмнявала: Това беше Божията воля, да ме заведа у дома. Обетът, който бях направила никога да не се връщам у дома през целия си живот, никой друг не би могъл да го разбие, освен Бог.
Прибирах се вкъщи, и си мислех, че сънувам! Отидох на гроба на родителите си и коленичих. Имах същото чувство, както когато прекосявах границата. Исках да се моля, но не знаех как. Поглеждайки към предишните ни ферми и къщи преди години, видях ужасната разликата! Къщите, които бяха изпълнени тогава със смях и веселба, тези красиви къщи в тази страна на хилядите хълмове, сега бяха празни, разграбени! Никаква стъпка не можеше да бъде чута, …бяхме само аз и Бог. Тази нощ отново коленичих, преди да заспя, имах желание да кажа на Бог колко велико е Неговото дело, но не се бях молила дълго време с мои думи и не знаех как. Следващите дни бяха ужасни. Видях снаха ми…знаех какво ще ми каже, преди да го е казала: БРАТЯТА ТИ СА УБИТИ…Да…знаех…усещах го. Но имах надеждата, че…Целият свят се срути. Дни след това живеех в пълна тъмнина. Не можех да направя разлика между ден и нощ. Това бе мястото, където се запознах с Бога! На това място, където няма сега нищо. На това място, където светът около мен прилича на пустиня – знаех само, че в тази пустиня се е скрил скъп подарък – чака ме. Говоря за ценния подарък, за скритото съкровище, описано в Матея 13:44.
Ето как открих този подарък: Шантал, сестра ми, намери нова работа като продавачка в магазин. Първата вечер, когато тя се върна от работа, изглеждаше толкова различна. Определено мога да го кажа. Докато я наблюдавах, преди да си легнем, тя падна на колене и започна да разговаря с Бог с отворено сърце. Когато попитах какво става, тя ми каза, че работи с новородени християни, които я завели в църква по време на обедната почивка.
Тази нощ бе безсънна за мен. Започнах да схващам всичко, което се беше случило с мен през всичките тези години. В средата на размисъла си чух един нежен, топъл глас:
„Готова ли си? Къде ще отидеш, ако животът ти се вземе от теб тази вечер, както се случи с братята ти?“
Никога не съм се съмнявала, знаех къде отивам. В този момент нямах никакви лични взаимоотношения с Бог и аз знаех къде отивам. Присъствието на това Могъщо Същество ставаше все по-голямо в стаята ми. Същият нежен глас отново каза: „Защо не си убита, защото си специален човек, който знаеше как да се пази по-добре от другите ли?“ Какъв нежен, успокояващ глас: „Спомняш ли си деня, в който направи тази молитва: “ Господарю, Бог на Вселената, позволи ми да запиша името си в Книгата на живота.“? В този миг аз вече не можех да не заплача!
15 януари 1997 г .: истински мир, неописуема радост, увереност … това, което хората можеха да прочетат лесно на лицето ми. Беше нов ден, нов живот, ..докато слизах по стълбите от Инкуру Нзиза, където преди няколко минути видях „Разширяване на небето на Земята“. Между другото 2 часа по-рано, нямах представа какво ще видя. Бях се озовала навреме (не чаках Шантал да ме покани, отидох сама), пееха първа песен, вдигнаха ръцете си със страст; молейки се с увереност, в хваление, истинско в Дух и Истина. Те имаха нещо, което и аз исках да имам: Любов, блясък на лицата им, но не знаех как да го получа. Когато влязох пееха „Колко Велики са Творенията Ти“, аз усетих отново вибрацията, същото чувство, което имах при преминаването на границата, същото чувство, което имах, когато се прибрах за първи път вкъщи.
Когато проповедникът стана да говори, войната започна в мен. Трябваше да пропъждам гласа, който ми казваше „ако станеш като тях, ще ти липсват удоволствията“. Не ме интересуваше гласа, който ми казваше това, аз исках да имам връзката на тези хора и техния Бог. Исках да имам свободата, която имаха те, на всяка цена. Веднага чух нежния глас на Святия Дух, който ми казваше: „Когато станеш като тях, няма да се забавляваш, но ще ти липсва греха!“.
Преди служението да свърши, в сърцето си вече бях предала живота си на Исус. Проповядваното Слово беше остро като меч. Чувствах нещо като одеяло, което ме обвиваше от гърба към цялото тяло. Присъствието на Бог дойде върху мен толкова силно и за първи път вкусих небето. Всички притеснения, страх, проблеми, тъмнина и болест изчезнаха. От години страдах от болки в гърба, но докато се проповядваше Словото, Исус ме изцели. Когато службата свърши, аз излязох отпред и приех Господ Исус като мой Спасител, за да не бъда никога отново същата повече; да се отмахне товара ми и каквото и да било от мен. Видях кой е Бог, грешката, която никога няма да направя отново, е да не Му се доверявам изцяло. Проповедникът ми каза: „Исус сега идва и нека остане във вас.“ Всъщност знаех какво има предвид! „В онзи ден ще разберете, че съм в Отца Си и вие в Мен и във вас.“ (Йоан 14:20)
През цялата служба, аз бях пред Трона на Милостта Му!
Да, МИЛОСТТА МУ ТРИУМФИРАШЕ НАД СЪДА!
И когато излязох навън, аз вече не бях старата Кристин! Това бе една нова, абсолютно различна Кристин! И сега разбрах какво значи: „Ако не се родите отново, не можете да види Божието царство“ (Йоан 3: 3).
Да, аз отново се родих! В този миг, ако бяхте ме помолили да се откажа от Исус в замяна на цялото злато в света, щях да ви се изсмея.
Бог буквално ме изпълни със Светия Си Дух. Казвам, че е влязъл в мен, защото можех да Го видя, усетя как работи чрез мен. Когато се срещах хора, исках да ги сграбча и да им кажа за това Върховно Същество, което бях познала. Какъв мир, каква радост. Оттогава започнах да получавам благодат, милост и благодат върху благодатта. В сърцето ми дойде песен на хваление. Започнах да чувам гласа на Светия Дух, Който също ми обясняваше Библията и започнах да общувам с Него, но не с ония заучени молитви. Постоянно свидетелствах на хората за Бога. Радвам се, че съм част от Божието царство и Го имам за приятел, насърчавам ви да бъдете „също част от това Царство“. Единственото съжаление, което имам до днес, е: „Защо чаках толкова дълго, за да отговоря на Бога?“
Господ иска да спаси всички. Той ви говори чрез ситуации и обстоятелства и по много други начини, но Той е нежен към всеки човек. Той ви дава свободен избор, можете да изберете да Го приемете или Го отхвърлите. Той никога няма да насилва никого. Благодаря ви, че отделихте време да прочетете историята ми.
Кристин Руанда, Африка
превод за Християни.ком: Йоланта – Мария Йовчева източник:https://www.christian-faith.com/africa

Коментирай чрез фейсбук

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here